Български стихотворения

Радой Ралин

Мечтател


Залезът настойнически зад мене върви

и ми подиграва привичките.

Сякаш го слушам как сладко мълви:

"Колко си смешен мечтател, мой миличък!"

 

Аз си подсвирквам безгрижно с уста

и дори го не чувам.

Бързам за някакъв краен квартал

и разсъждавам развълнувано:

 

Аз не желая живот застоял,

нито спокойно огнище.

Вечно бих искал

да крача през локви и кал

и да нямам със себе си нищо.

 

Нека гърдите ми реже с трион

завистливата кашлица.

Нека дъжд и листа

върху мен да се ронят;

аз ще крача, ще крача.

 

Ако имам нещо скъпо в света,

това са непознатите улици...

Аз вървя, аз вървя, аз вървя

и вятъра нещо одумвам.

 

O, не желая да живея сто години,

да си имам къща, старица и внучета.

Нека млад, нека двайсетгодишен загина,

но бъдещето да предвкуся.

 

И така безпричинно да умра,

като крача, покосен да се стрепна,

с усмивка, предизвикана от радост

и притиснати весело клепки.

 

Тогава

моят приятел -

недоволникът вятър -

ще изфучи от тъга.

 

А старият залез, мъдър и притворен,

нека наставнически пак си говори

върху трупа ми млад и силен:

"Колко бе смешен мечтател, мой миличък!"


Завръщане

Ти се връщаш сломен и стареещ

след години пак в родния град.

Продължава ли той да живее

от предишната вяра съгрят?

 

Пак дали той красиво загасва

оня залез зад синия рид,

притаил във рубинена ласка

на града възрожденския вид?

 

Пак дали са тъй тесни и криви

всички улици с бял калдъръм,

за да могат така да отбиват

на каруците тежкия ритъм?

 

Пак дали в тези къщи старинни,

увенчани от тежки асми,

има тъжни, добри домакини

и свенливи работни моми?

 

И за теб ли стои запазен

един дом със старинен уют?

Наемателят нов ли погази

на бащите красивия труд?

 

С твойте близки отдавна си скъсал.

По-добре се не срещай със тях!

Ще почувстваш фалшиво гласа си

и на спомена бързия крах.

 

И защо ще се връщаш тогава?

Пъден бил ли си? Кой ти е крив?

И сърцето така заболява,

че от болката ставаш щастлив.